„Защо човек трябва да бъде граф, когато може да бъде художник?!“ Така бе възкликнал някога Анри Тулуз Лотрек и така завинаги сложи категорична разделителна линия между съмнителните карати на унаследената аристократичност и съдбовното „дуенде“ на родения талант. То, роденото дарование, е понякога възгрубо и ръбато; очите му са дръзки и нахални, думите не винаги литературно шлифовани, но някаква Вътрешна интуиция и формиран от големите ни майстори вкус ме карат да вярвам тъкмо на него, а не на напомадените и книжни герои на някой псевдоинтелигентстващ техен създател, пресявал дълго чужди пясъчници за няколко само истински зрънца. Които се оказват не негови.
Литературната ми среща с Красимир Бачков ми доведе като че ли някого от потомците на Дончоцончевите „принцове“. И това ме зареди със съмнение, любопитство и очакване. Релефният белетристичен дар на Бачков, както и доброто за възрастта му познаване на живота, му осигуриха твърде динамично за едно словесно изкуство развитие. Затова приех и редактирането на първата му книга „Дългият път през тунела“. Следях „израстването“ на автора и (навярно затова) не се изненадах от значително по-овладяната повествователност на новите му къси разкази. В „Синият кон“ защриховането на портрети е отстъпило място на запомнящи се характери. Езикът на разказвача е все така в пулса на аргото; липсва дразнещата изпиленост на суховатата „книжна“ реч, характерна за добре образовани литератори, но иначе — не родени разказвачи. Интонациите и настроенията на предлаганите текстове гравитират между сълзата и усмивката, лиричността и иронията и правят героите непосредствени и истински, а живота — като след глътка добро вино — „малко по-малко тъжен“ както казваше един от прокълнатите поети на стара Франция.
А дали може някой да каже: в чия раница е маришлският жезъл?…
Елка Няголова
