Бог Мелочей

Ésta es la historia de tres generaciones de una familia de la región de Kerala, en el sur de la India, que se desperdiga por el mundo y se reencuentra en su tierra natal. Una historia que es muchas historias. La de la niña inglesa Sophie Moll que se ahogó en un río y cuya muerte accidental marcó para siempre las vidas de quienes se vieron implicados. La de dos gemelos Estha y Rahel que vivieron veintitrés años separados. La de Ammu, la madre de los gemelos, y sus furtivos amores adúlteros. La del hermano de Ammu, marxista educado en Oxford y divorciado de una mujer inglesa. La de los abuelos, que en su juventud cultivaron la entomología y las pasiones prohibidas. Ésta es la historia de una familia que vive en unos tiempos convulsos en los que todo puede cambiar en un día y en un país cuyas esencias parecen eternas. Esta apasionante saga familiar es un gozoso festín literario en el que se entremezclan el amor y la muerte, las pasiones que rompen tabúes y los deseos inalcanzables, la lucha por la justicia y el dolor causado por la pérdida de la inocencia, el peso del pasado y las aristas del presente.

The Ministry of Utmost Happiness

It is an aching love story and a decisive remonstration, a story told in a whisper, in a shout, through unsentimental tears and sometimes with a bitter laugh. Each of its characters is indelibly, tenderly rendered. Its heroes are people who have been broken by the world they live in and then rescued, patched together by acts of love — and by hope.

The tale begins with Anjum — who used to be Aftab — unrolling a threadbare Persian carpet in a city graveyard she calls home. We encounter the odd, unforgettable Tilo and the men who loved her — including Musa, sweetheart and ex-sweetheart, lover and ex-lover; their fates are as entwined as their arms used to be and always will be. We meet Tilo’s landlord, a former suitor, now an intelligence officer posted to Kabul. And then we meet the two Miss Jebeens: the first a child born in Srinagar and buried in its overcrowded Martyrs’ Graveyard; the second found at midnight, abandoned on a concrete sidewalk in the heart of New Delhi.

As this ravishing, deeply humane novel braids these lives together, it reinvents what a novel can do and can be. demonstrates on every page the miracle of Arundhati Roy’s storytelling gifts.

Този следобед Аму сънува, че се носи нагоре, че весел еднорък мъж я притиска до себе си в светлината на газена лампа. Той нямаше друга ръка, с която да прогонва сенките по пода около него.

Сенки, които само той виждаше.

Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.

Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.

<@attributes>p-13Ако я докоснеше, не можеше да говори с нея, ако я обичаше, не можеше да си тръгне, ако приказваше, не можеше да чува, ако се биеше, не можеше да победи.

Кой беше той, едноръкият мъж? Кой би могъл да бъде? Богът на Загубите? Богът на Дребните Неща? Богът на Настръхналата кожа и на Внезапните Усмивки? На Киселометалическите Миризми — като миризмата на стоманените перила в автобусите, и като мириса от ръцете на автобусния кондуктор, който се е държал за тях?

<@attributes>p-17Арундати Рой

Рой е родена през 1961 г. в Шилонг, но прекарва детството си в Керала. На 16 години заминава за Делхи, където завършва архитектура и започва да пише сценарии за киното и телевизията. „Богът на дребните неща“ е единственият й роман засега. След неговия успех Рой концентрира писателските си усилия върху болезнени политически и социални въпроси като безогледната индустриализация и ядрената политика на Индия, външната политика на САЩ, войната срещу тероризма и глобализацията.

През 2002 Арундати Рой получава наградата на фондацията „Ланан“ за културна свобода, а през 2004 наградата за мир „Сидни“ за социалната си активност и подкрепа на ненасилието. През 2005 участва в Световния трибунал за Ирак, а през 2006 е отличена с наградата на Индийската литературна академия „Сахитя“, но отказва да я приеме в знак на протест срещу политиката на индийското правителство.

Леда Милева, известната писателка и общественичка, заемала ръководни постове в някои наши културни институции, прави първите си стихотворни преводи още като ученичка в Американския колеж. От тогава до днес е превела редица романи и е претворила на български произведения на десетки световни поети. Съставител е — заедно със съпруга си Николай Попов — на антологии на съвременната американска, английска и африканска поезия, в които са включени много нейни поетични преводи от английски и френски език.